|
|
ОРЪЖИЯТА В ЯПОНСКИТЕ БОЙНИ ИЗКУСТВА
04.06.08 23:26
Автор:aikido89
ОРЪЖИЯТА В ЯПОНСКИТЕ БОЙНИ ИЗКУСТВА
|
|
|
ОРЪЖИЯТА В ЯПОНСКИТЕ БОЙНИ ИЗКУСТВА
В японските бойни изкуства има голям брой оръжия и дисциплини за практика с тях. В това отношение комплексът на Бу-Джуцу/Будо не отстъпва на китайското У-Шу, макар че се е развил в един доста по-късен период.
Макар, че в днешно време са по популярни дисциплините без оръжие (джудо, Карате, Сумо, Кемпо, Айкидо, Джу-Джуцу и др.), фактически от края на епохата Токугава (19 в.) оръжията в Будо дисциплините са доминирали. Работата с оръжие е оказала голямо влияние върху японските бойни изкуства без оръжие и тяхната техника. Много от стиловете с гола ръка, са се развили именно от оръжейните дисциплини и са свързани с тях. Това е още една причина да се изучават оръжията. Въпреки, че в днешно време традиционните оръжия са загубили своето военно-приложно значение, практиката с тях може да се разглежда като една чисто психо-физическа дисциплина способстваща за духовното разжитие.
Кобу-джуцу/Ко-Будо ("Стария боен път")
Дисциплините и оръжията в Ко-Будо идват главно от о. Окинава и са най-добре развити там. След завладяването на Окинава от самурайските кланове Сацума и Шимазу през средновековието, тези изкуства попадат и на другите острови и много от тях се развиват в различни школи на бойните изкуства.
Оръжията използвани в Ко-Будо са импровизирани предимно селскостопански инструменти, приспособени от окинавците за самоотбрана. Много често се счита, че тези оръжия са допълнение към различните традиционни стилове на Карате, но е точно обратното - Карате се явява като допълнение или подготовка за боравене с оръжия от Ко-Будо.
Майсторите на Ко-Будо - Жан Марк Байрийон (в ляво, въоръжен с гребло - еку) и Зеней Оширо, въоръжен с мотика.
Оръжия от арсенала на Ко-Будо: сай, тонфа, гребло (еко) и бо.
* Рокушакубо: това е шестстъпкова тояга (около 180 см.) от твърдо дърво със скосени краища. Техниката включва къси движения, удари с двата края, блокиране, мушене, помитане и др. Имаме също хасшакубо (8 стъпки - 240 см.) с дължина на копие; джо (4 стъпки - 130 см.) с дължина на голям меч (дайто); хамбо (3 стъпки- 90 см.) с дължина на меч (катана) и тамбо (1 1/2 стъпка - 50 см.) с дължина на къс меч или кинжал. Естествено, различните видове тояги и палки имат специфична техника, която отговаря на тяхната дължина.
С бо (рокушаку-бо 6-стъпкова тояга) срещу двама нападатели с мечове.
С бо (рокушаку-бо 6-стъпкова тояга) срещу двама нападатели с мечове.
Техники с тояга срещу меч.
* Еку: гребло за лодка
Оръжия от арсенала на Ко-Будо: нунте на дълга дръжка, бо, еку (гребло), тонфа, кама, сай и нунте.
* Кай: дълга дървена бухалка за биене на млечно масло.
* Кама: сърп за жънене на ориз, който може да бъде комбиниран с верига и тежест накрая (кусарикама), а също се използва в чифт. Това е доста опасно оръжие и техниката включва отвеждания, блокиране, посичане, закачане, удари с върха на сърпа и др.
Майстор Фумио Демура демонстрира техники с кама и сай.
Различни видове бойни сърпове (кама) от 19-20 век.
* Тонфа (туйфа) - домакински уред (дръжка) от твърдо дърво, който се използва като ръкохватка за ръчния воденичен камък при смилането на ориза или други зърнени култури. Техниката е защитна и включва основно блокове, мушкащи удари, въртящи удари, закачане с дръжката и др. В днешно време тонфа е намерила подходящо приложение като полицейска палка с универсално приложение.
Майстор Шинтойо Матайоши (Кингай-рю, Хакуцъра-Кен - "Бокс на Белия Жерав", Шорин-Ха-Цуру) демонстрира ката с тонфа
Тонфи от XIX - XX в. (по Попенко)
* Нунчаку - двойна бухалка за лющене на ориз, състояща се от две части свързани с въже или верига. Имаме също нунчаку с три или четири секции, произхода на което е свързано с китайската три-секционна тояга (сандзиегун) от У-Шу. Техниката е разнообразна и включва удари, блокове, заклещвания, душене и др. често се използва в чифт.
Тонфа и нунчаку
* Сай - къс метален тризъбец, с дължина около 50 см. Техниката включва блокове, удари, мушене, отвеждане, заклещване и хвърляне на сая. Обикновено се използва в чифт като се носи и еди резервен на пояса. При древния сай острието е било плоско; сегашните са кръгло масивно тяло или с сечение на осмограм; дръжката се омотава с памучен шнур, а върха на острието и дръжката са заострени. Това оръжие се среща също в Китай и Югоизточна Азия (Индонезия, Малайзия и Филипините).
Различни видове сай и джитте и европейските им еквиваленти.
Различни видове сай.
Бункай (приложения) на техники от сай ката - по Роланд Хаберзетсер (8-ми дан Карате Годжу-рю и Шотокан, експерт в У-Шу/Кунг-Фу - Ко-Будо).
Бункай (приложения) на техники от сай ката - по Роланд Хаберзетсер (8-ми дан Карате Годжу-рю и Шотокан, експерт в У-Шу/Кунг-Фу - Ко-Будо).
Техники със сай срещу меч
* Чимбе - палка с право острие накрая, с обща дължина около 50-60 см.
* Нунте - разновидност на сай но с обърнато разположени гардове; понякога се поставя на дълга дръжка с дължина на тояга.
Сенсей Катя Лоукопоулоу (4-ти дан Карате и Ко-Будо) в изпълнение на сай и бо ката. В средата оръжия от Ко Будо - нунчаку, сай, нунте и тонфа.
* Кусари - (кусарифундо, манрикикусари) - различни варианти на бойната верига с тежести накрая. Техниката включва удари, камшични движения, изстрелвания, оплитане, душене, омотаване, теглене, помитане и др. Този вид гъвкави оръжия са любими и предпочитани от шпионите, тайните агенти, телохранители и нинджи.
Манрикикусари (бойна верига).
Кусари-кама (сърп с бойна верига).
* Текко - вид металин бокс, кастет.
Както вече казахме традиционното Карате е прелюдия (встъпление) към Ко-Будо. Това личи особено в движенията на ката, които са предназначени за оръжията. Това, че с ударите на Карате може да се извърши действие "убиване с един удар" е фикция или легенда, защото е във възможностите само на изключителен майстор от висока класа. Реално обаче, горния резултат може да се получи само ако в удара участва оръжие от арсенала на Ко-Будо!...
Окинава-Те (Карате) срещу въоръжен противник - рядко срещани случаи по изключение!
Майстор Фумио Демура (8-ми дан Карате Шито-рю Итосукай) демонстрира техники на сай срещу бо. Долу - класическа Карате техника със захват и хидза-гери (удар с коляно).
Майстор Зеней Оширо (6-ти дан Годжу-рю и 5-ти дан Ко-Будо), ученик на грандмайстор Шинпо Матайоши, демонстрира техники с трисекцеонна тояга срещу тонфа, кама срещу сай и тонфа срещу сай.
Майстор Зеней Оширо (продължение).
Тренировъчни оръжия за Ко-Будо (тонфа и бо), Джу-Джуцу (къса тояга и палка), Кен-Джуцу/кендо (бокен, шинай и суборито) и др.
Тренировъчни оръжия за Ко-Будо и Кен-Джуцу. Изработват се от твърдо дърво, най-често от червен или бял дъб.
През 1903г. в Окинава се провежда първата публична демонстрация на Карате и Ко-Будо. След 1945г. тези техники се пренасят и на запад. През 1970г. майсторът Риушо Сакагами прави демонстрация на Ко-Будо на първия световен шампионат по Карате, проведен в Токио. След това през 1972г. майсторът Теруо Хаяши прави голяма демонстрация на Ко-Будо в Париж по време на втория световен шампионат по Карате.
Самурайска броня и доспехи (гусоку или йорой)
Най-древните японски доспехи от 7-8 век се изработвали основно от пресована кожа залята с лак. По късно кожените ризници се усилвали с железни или стоманени пластини, които се занитвали. Шлемовете се изработвали от отделни метални пластини, които се занитвали. За разлика от европейските рицарски доспехи, японските са значително по-леки и с тях дори можело да се плува.
В края на епохата Хейан (794-1191г.), японските доспехи добиват своя завършен вид. Те се състоят от защитни железни пластини, подлатени с кожа и съшити с кожени или копринени шнурове. Оригиналното съчленяване на отделните части на японските доспехи ги правело гъвкави и удобни за бързи действия, като движенията на война били свободни. Авторът Хакусеки подразделя японските доспехи на два основни класа: "стари" доспехи, изготвяни до 16 век и известни като йорой, харамаки, до-мару и т.н. и "нови" доспехи, изготвяни след този период. Този последен вид се наричали обикновено гусоку. И двата вида включват: нагръдник (йорои), шлем (кабуто), защитна маска (хо-ате), ръкавици с наръкавници (коте), наколенници (суне-ате) и защитна наметка (коси-ате).
Различни групи самураи (буши) и тяхното въоръжение (късно средновековие).
Самурайски доспехи на старши офицер (генерал или даймио) от XVI в.; шлемът е в стил Минамото Йосие, а защитните ръкавици в стил тецу-готе.
Независимо от внушителния си вид, японските доспехи предпазвали война от случайни удари и приплъзващи такива. тези доспехи не давали надеждна защита срещу стрели изстреляни от близо (20-30 метра) или при директно попадение с копие (яри) или промушване с меч. В близкия ръкопашен бой, самураите използвали специални кинжали, с които промушвали противника между прешлените (съчленяванията) на бронята.
В ляво: части на самурайските доспехи. В дясно: Старши офицер в пълно въоръжение (японска гравюра от XV в.).
През епохата Токугава (1603-1867г.) ролята на доспехите намалява своето тактическо значение, поради липсата на крупномащабни битки и те добиват по-скоро параден характер и се явяват в качеството си на символ на власта, класа и ранга на своя притежател. В резултат, през тази епоха се появяват цяла серия разкошни парадни доспехи за генерали, даймио и шогуни, които днес красят японските музеи и хамове.
Кю-Джуцу/Кюдо ("Път на стрелата и лъка")
Стрелбата с лък е едно от основните бойни изкуства на японските войни (самураи, селяни, войнстващи монаси, нинджи и др.). Даже и след въвеждането на огнестрелното оръжие, стрелбата с лък не загубва своето значение и продължавала да се счита за благородно занимание. Още в епохата Токугава, стрелбата с лък се превръща в предмет (дисциплина), способстваща да се развива психическата и духовна координация.
Кю-Джуцу/Кю-До - ("изкуството за стрелба с лък").
Японските лъкове са сложносъставни и рефлексивни, подобно на скитските и хунобългарските лъкове. Те са асиметрични (с по-дълго горно рамо) и се състоят от няколко пласта различна дървесина, свързани и слепени със смоли по специален начин. Използват се няколко вида бамбук ("висока трева", "чайна пръчица" - ча-кон-чук; жълт бамбук и др.) каталпа, японски дъб и черница. Преди да се използват, парчетата бамбук и дърво се поставят да киснат в специален разтвор от масла от две до три години, за да станат еластични и гъвкави.
След като се слепят пластовете, полуготовия лък се поставя на извит калъп, където се оформят основните му извивки и се суши в продължение на три месеца. После се поставят краищата (стръките) за захващане на тетивата и лъкът се оформя окончателно с фини инструменти. На финалния етап тялото се омотава с лико и се лакира с няколко слоя лак, и се суши. Готовият лък е дълъг около 2 метра.
Стрелите се изработват също от бамбук, най-често от вида "я-даке", защото е прав и го има почти навсякъде в Япония. Перата са най-често от опашката на сокол или друга птица, а върховете са стоманени. Върховете на стрелите са изключително разнообразни съобразно целите за поразяване. Има бронебойни, ловни, запалителни, "свирещи" ("хикиме"), за срязване на въжета, обикновени т.н. Дължината на стрелите варира и често достига до 1 метър. Тези, които са с бронебойни върхове, в къса дистанция могат да пробият защитните доспехи при пряко попадение (когато ъгълът е около 90 градуса спрямо повърхността на доспехите).
Счита се, че японската стрелба с лък идва с появата на японските конни рицари - военната аристокрация, и за това Кюдо/Кю-Джуцу се счита за аристократична дисциплина свързана с произхода на древните войни (самураи) идващи от Средна и Централна Азия - племето Ямато.
Освен Конни стрелци имало и пешаци, и лъковете им малко се различават. От японските лъкове интерес представляват също тези на етническата група айну. чийто лъкове с отровни стрели, се изработвали от дървото оурума (вид тис). Айните също са известни като добри стрелци.
Под влияние на Китай, в Япония се използвали и арбалети, но те не добиват широко разпространение и популярност.
Стрелбата в цел от галопиращ кон се нарича Ябусаме, а тази по бягащи кучета - Инуоумоно.
Кю-Джуцу по време на битка.
След 15 век, с въвеждането на огнестрелни оръжия (мускети и аркебузи) значението на Кю-Джуцу намалява, но се затвърждава като спортна и духовна дисциплина Кюдо.
Съвременни будо дисциплини: Джудо, Кюдо, Ябусаме (стрелба с лък от кон) и Хо-Джуцу (стрелба с мускет и аркебуза).
Японските лъкове имали далекобойност около 350 метра и по този показател те се доближават до английските тисови лъкове, но имат по-малка далекобойност от скитските, хуно-българските и тюркските сложносъставни (рефлексивни) лъкове, която надхвърля 450 метра. В хрониките се описват някои мощни лъкове, като този на Минамото Таметомо (1156 г.), който можел с една стрела да порази двама души, пронизвайки и двамата!... Описани са също и рекорди постигани на състезания по стрелба в късното средновековие.
Така например през 1686 г. самураят Вада Дайхати, в храма "Санджусангендо" (в Киото) изстрелял в мишената на 128 ярда разстояние - 8133 стрели, като стрелял непрекъснато 24 часа! Друг самурай - Цурита Масатоки, стрелец при феодалния владетел (даймио) Сакай, през 1852 г. изстрелял по мишената 10 050 стрели (5368 от тях поразили центъра на мишената). Той стрелял непрекъснато 20 часа, като пускал средно по 9 стрели в минута!...
Тук бихме добавили, че като духовна дисциплина Кюдо е тясно свързано с ученията на Чан (Дзен) будизма, даосизма и различните езотерични школи. В днешно време Кюдо все още е запазило традиционния си характер на духовна дисциплина, където от първостепенно значение се явяват мисловната концентрация, работата и постановката на енергийния коремен център - хара (дан тян); дишането, позицията, погледа и душевното състояние на стрелеца. Тези фактори се считат от учителите и специалистите по Кюдо за по-важни от това да бъде уцелена мишената на всяка цена, което е в разрез и противовес с чисто състезателните дисциплини.
Со-Джуцу/Яри-Джуцу ("Изкуство с копие")
Со-Джуцу е едно от най-старите японски бойни изкуства и наред с Кен-Джуцу и Кендо заема важно място в оръжейната йерархия.
Со-Джуцу.
По исторически данни японското копие (яри) се е използвало още в 8 век пр. Хр., но добива най-голяма популярност през гражданските войни към края на 15 век. Най-старите копия са известни под името "хоко" и са под китайско влияние. Тяхното острие е тежко и обхваща дръжката във водач. Не рядко около гарда на копието има сложна плетеница от остриета и куки, които отежняват конструкцията. Вероятно от хоко и някои китайски дълги оръжия са произлезли трите полицейски оръжия (мицу-догу) за арестуване на въоръжени самураи.
Различни видове копия (яри) и содегарами: с шипове (сасумата), със секира (оно-яри), с тризъбец (магари-яри), с кука (каги-яри), с вилка за лов на мечки (куда-яри), прът с куки (содегарами) и др.
През периода Камакура (1190 - 1390 г.) формата на копието се изменя, като острието става вече по-тясно и то прилича вече на пика, двуостра като меч, удобна за мушене и сечене на защитени с доспехи противници. Обикновено с копия били въоръжени спешени самураи от по-нисък ранг, които обаче били изключително опасни в битка дори и срещу много добри фехтовачи от висша класа. Со-Джуцу преимуществено е било практикувано и от определени социални групи като например войнстващите монаси (сохей) от будистките школи Тендай и Шингон в манастирите на централна Япония. Войнстващите монаси имали в своята гвардия и охрана на манастирите и в този период играели важна роля в обществено политическия живот на страната.
Една от най-старите школи по Со-Джуцу е Теншин Шоден Катори Шинто-рю. Тази школа специализира в Со-Джуцу, Кен-Джуцу, Нагината-Джуцу, Бо-Джуцу и Яй-Джуцу. Един от известните представители на тази школа (създадена в 15 век) е самураят Мацумото Бизен-но-ками Наокацу - генерал от клана Кашима. Той е признат за един от най-големите майстори в Кен-Джуци и То-Со-Джуцу ("Изкуство с меч и копие"). Смята се, че генерал Мацумото е въвел копието с кръстообразно острие (магари-яри). Той живял във време на непрекъснати войни и участвал в 23 големи битки. Любимото му оръжие е било яри, с което в двубои победил над 100 противника. Мацумото загинал на 57 години, заедно с господаря си в една нощна битка.
Магари-яри (тризъбец) и су-яри в калъф.
За развитието на Со-Джуцу много допринася известния владетел Ода Нобунага, който през 1500 г. заменя дългите от 4,5 метра до 6 метра яри с по-къси, тъй като се оказало, че са по-функционални на бойното поле. По това време се налага копието с дължина около 2,4 метра.
Наследникът на Нобунага - Тойотоми Хидейоши бил изключителен майстор в боя с по-дълго копие и практиката му била съгласувана с класическите китайски трактати за водене на бойни действия.
Су-яри (с право единично острие), шакуджо (будистки жезъл) и нагината.
При класическия тим яри острието е право, тясно и четириръбо с дължина между 30 и 60 см. То се изработвало от висококачествена стомана от същия тип като мечовете и алебардата (нагината). Дръжката е от твърдо добре обработено дърво, подсилено с метални пръстени и накладки в уязвимите части. Освен класическия тип съществуват и разновидности (главно във формата на острието и гардовете) - тризъбци, с куки, вилки, сърпове, контри, обратни гардове и др. Яри които са с по-къси остриета се използват само за мушкане, като най важните цели са корема, гърдите и гърлото. Този тип се използвал предимно от конници. Вариантите с дълго острие се използвали от пехотинци и позволяват употребата на почти всички разсичащи удари и мушкания, изпълнявани отгоре надолу, обратно, хоризонтално и косо. Според някои експерти този тип е по-функционален от нагината.
Различни положения на боя с копие.
В началото на 16 век и през епохата Токугава функционирали повече от 450 школи по Со-Джуцу. Тук под школи разбираме направления или стил, а не брой на тренировъчни зали. Една от най-прочутите школи била Ходзоин-рю, създадена в едноименния манастир Ходзо. С представители на тази школа е водил двубои известния майстор на двата меча - Миямото Мусаши.
Яри-Джуцу в бой.
Стилът Ходзоин-рю е основан от Какузенбо Инней, който бил настоятел на манастира. Особеното на Ходзоин-рю са кръговите циркулиращи атаки и защити, създадени от монасите "сохей" на базата на старите техники на нагината, адаптирани към яри, при които копието се забива диагонално надолу. Техниките от Ходзоин-рю се прочуват в цяла Япония и по-късно в края на 19 век в тази школа се обучава създателят на Айкидо - Морихей Уешиба, който вплита тези техники в работата с джо и при тай-сабаки движенията.
Друга школа - Доки-рю се появила в средата на 16 век, създадена от генерал Ямамото Кансуке Йоринори от клана Такеда. Той бил голям майстор в То-Со-Джуцу и познавач на китайската класическа военна стратегия и тактика. С копието си и меча той можел да разсича водни струи така, че ги правел на ясно отчетливи пластове. Затова и школата била наречена Доки-рю ("Школа на водата"). Ямамото ползвал също и опита на майсторите от Кю-рю - друга школа по Яри-Джуцу от Киото.
Основател на Тен-рю бил един самурай на име Ханган Денкибо, който на младини бил ученик на известния Цукахара Бокуден (? - 1588 г.) Ханган Денкибо владеел и една тайна техника с копието я-кири-но-тачи с която можел да отбива стрелите летящи срещу него.
Освен дългите копия, самураите използвали и по къси (около 1 метър) ути-не, които се хвърляли на къси разстояния като дротик. Те се използвали често от жени и от нинджи, особено в тесните помещения и коридорите на замъците.
Техниките на Со-Джуцу се упражняват като къси форми или ката, наречени "субури". В миналото при тренировъчни схватки и турнири, острието се слагало в специален калъф или се обвивало в кожа, за да не се нарани партньора. Използвали се също тренировъчни копия, които вместо острие имали меки кожени накрайници с форма на малка топка. В частност се използвало и защитно облекло като в Кендо.
Различни видове калъфи за яри.
Со-Джуцу в днешно време се практикува в ограничен брой школи (най-вече в Хирошима), но много негови техники са влезнали в арсенала на Джодо, Джукендо, Айкидо, Нагинатадо и други бойни изкуства.
Нагината-Джуцу ("Изкуството с алебарда") и Со-Джуцу/Яри-Джуцу ("Изкуството с копие").
Нагината-Джуцу/Нагината-до
Обикновено наричат нагината "големия братовчед на катана". Някои специалисти определят нагината като алебарда, други го наричат копие с извит връх. И двете определения не са съвсем точни, тъй като нагината е специфично японско оръжие. Счита се, че нагината произлиза от китайската алебарда с широко острие (Куан-дао или Да-дао), но за разлика от нея е с тясно острие. Олекотената по този начин нагината представлява по-функционално оръжие, което се употребявало в битките от пешите самураи срещу конниците. Острието на нагината повтаря формата на самурайския меч и към върха леко се разширява и там извивката е по изразителна. По дръжката както и при копието има металически накладки и пръстени, които усилват оръжието в уязвимите места.
Нагината (алебарда).
Първоначално нагината е използвана предимно от войнстващи монаси сохей, но през XI век по време на войните между клановете Тайра и Минамото, това оръжие добива по-голяма популярност.
Войнстващи монаси (сохей) и самураи въоръжени с нагината и яри.
Най-старите школи по Нагината-Джуцу се появяват към ХII в. и оттогава фигурират различните видове нагината. Обикновено нагината е дълга около 2,5 м., от които 1/4 се падат на острието, което варира от 0,6 до 1м.
Импровизирана нагината - сърп привързан към дълга бамбукова дръжка.
През XV в. яри започва да измества нагината и тя става като домашно оръжие на самураите и техните жени и дъщери, които се специализират в Нагината-Джуцу. По това време, нагината заедно с кинжала (кайкен) са се считали за единственото хладно оръжие на жените от самурайското съсловие, които те използвали в случай на опастност, защитавайки себе си, децата и дома си при вражеско нападение. Затова жената на самурая често получавала като сватбен подарък и набор от алебарди. С оглед на това, дъщерите на самураите били длъжни от най-ранна възраст да овладяват Нагината-Джуцу ("Изкуство с алебарда"). Понякога жените достигали много високо майсторство в Нагината-Джуцу и участвали в сраженията наравно с мъжете. Тук явно се сблъскваме с една древна традиция дошла от конните народи (скити, хуни, древни българи).
Някои изследователи считат, че използването на нагината е довело до развитието на допълнителни предпазни средства за долната част на тялото и краката, като част от самурайските доспехи.
Школите на Нагината-Джуцу наброяват 425 и в много от тях се преподавали и други бойни изкуства. Най-старата школа е Ко-рю, а най-известни са Теншин Шоден Катори Шинто-рю, Джики Шингаки-рю и Тендо-рю. В миналото техниките на тези школи са били по-сурови от сегашните, които се изпълняват предимно от жени.
В стари времена нагината и нагамаки (нагината с по-голямо от обикновеното острие) са били въртени в по-големи кръгове най-вече с целта да се убие коня, а след това и ездача. Това бързо въртене на оръжието се нарича "ха-гаеши". Наименованията на техниките също дават определена представа за тези въртящи удари: "удар вятърна мелница", "удар пеперуда", "удар воденично колело" и др.
Обикновено с нагината се атакуват незащитените от бронята места: гърлото, ахилесовото сухожилие, коленете и китките на ръцете. Удари са се нанасяли и в някои части на бронята, където частите й се съчленяват и са слаби. Техниките на нагината не са толкова многобройни като в Кен-Джуцу. В Нагината-Джуцу съществуват общо около 18 основни техники които се прилагат в бой. Срещу противник с меч нагината има известни предимства особено на по-голяма дистанция, но тя е ефективна предимно по външните линии. С оглед на това в школата Ягю Шинкаге-рю (Кен-Джуцу) се разработва една специална техника с меча при която противника с нагината се поразява фронтално. При тази техника обикновено той бива разсечен вертикално надолу в областта на главата заедно с дръжката на нагинатата. Същата техника се прилага и при въртящите техники с копие.
Различни приложения на нагината и яри в реален бой.
Приложения на нагината и яри.
Приложения на учи-не (късо копие за мятане, дротик), нагината и яри.
През ерата Мейджи и особено след Втората световна война, техниката на Нагината-Джуцу възприема принципа До ("Духовния Път") и много школи като Хошин-рю, Сики Шинкаге-рю, Тендо-рю, Суй О-рю, Гасан-рю, Сени-рю, Джики Шинкаге-рю, Сейкан-рю и други изменят облика на изкуството, превръщайки го в една интелектуална и духовна дисциплина - Нагината-До. Други обаче като Теншин Шоден Катори Шинто-рю, Буко-рю, Рюго-рю и други запазват Джуцу направлението в своето обучение, следвайки старите методи.
В 1953 г. е създадена "Общояпонската Нагината-До Федерация", която обединява повечето школи. Техниките се систематизират и започват да се провеждат състезания с учебни оръжия (с гъвкави бамбукови остриета) и защитно облекло както в Кендо.
Кен-Джуцу/Кендо ("Пътят на меча")
Безспорно перлата на японските оръжия се явява самурайският меч. Мечът е едно от най-древните японски оръжия и заема главно място в оръжейната йерархия. Самурайският меч се смята за свещен и той е един от атрибутите на императорската власт.
В Япония мечове имали право да притежават и да носят само самураите. Обикновените хора не можели да притежават меч не само поради забраната, но и поради факта, че изработката му струвала много скъпо. Всъщност това правило се въвежда през 15 век от владетеля Тойотоми Хидейоши който издава една заповед за тотално разоръжаване на населението. До тогава с оръжие разполагали и селяните, търговците, занаятчиите, монасите и др. Те участвали наравно в гражданските войни, особено между клановете Тайра и Минамото.
Различни видове катани и тачи.
След заповедта на Хайдейоши от населението са иззети над 500 хиляди меча, които са претопени за гвоздеи, болтове и сечива. Според историците и експертите по мечове, това е голяма загуба тъй като селяните не са купували мечове, а основно са се снабдявали с тях след големи сражения - от убити самураи. Вероятно сред претопените мечове е имало и доста уникални.
Японските мечове имат няколко периода в своето развитие и досега специалистите спорят как те да бъдат класифицирани - като меч или сабя, тъй като формата на острието се променя и в крайна сметка по своята форма и функция днес японския меч може да се определи като сабя. Но тъй като за това оръжие гражданственост е добила думата "меч", авторът ще използва същия термин макар и с известни резерви.
Най старите японски мечове (наричани цуруги или кен) били прави и двуостри, както мечовете на европейските рицари. Тази форма била заимствана от китайския меч (дзиен). Твърди се, че първите мечове били изработвани от китайски и корейски майстори, а по късно след VIII век от японски майстори, които изменят формата на острието в леко извита и заточена само от едната страна. Тези мечове се наричали "нихон-то" ("японски меч"). Новата форма на меча била по функционална, особено за конницата и давала редица преимущества при употреба. Преди окончателното оформяне на вида на японския меч имаме два вида мечове съществували през епохата Нара (645-781 г.). Първият е преходен тип между двуострите и заточените едностранно мечове. Той се нарича "киссаки-мороха" и макар че е извит е с двустранно заточване до средата на горната страна. Най-старият такъв запазен меч е "Когарасу Мару" ("Малката врана") изработен от ковача Амакуни в провинция Ямато през 703 г.
Другия тип мечове са "кири-ха". Те са като хунския палаш (преходна форма между меч и сабя) и са прави и заточени едностранно. Четвъртият тип мечове са "синоги-дзукури" които са повече или по-леко извити и са заточени едностранно. Този последен тип е най-разпространен в Япония и по света.
По отношение на технологията на изработка и изходните материали мечовете се делят на "стари" (кото) и "нови" (шинто), като границите между тях фиксирана от японските експерти е 1596г. Тогава започва да се внася желязо от Южна Азия и от Европа, което коренно се различава от японското и от индийското желязо използвано дотогава от майсторите на мечове.
Експертите по мечове считат, че най добрите японски мечове са се произвеждали през периода Камакура (1185 г. - 1332 г.). Никога преди и след това не са се произвеждали по-качествени японски мечове и много тайни на ковашкото изкуство са били загубени след този период по различни причини.
Процесът на изработка на меча по традиционна технология е много труден и сложен, но затова пък японските мечове са прочути в цяла Азия и по света със своите забележителни качества. Най-древните мечове са от бронз. По-късните железни първо се отливали, заедно с дръжката, а по-късно се ковяли от няколко плоски ленти. В последствие се въвежда технологията на т.нар "диплене" и наковаване, която е характерна за "дамаската стомана" използвана в Индия и Близкия Изток. Типичен изходен материал за японските мечове е железния пясък събран с помощта на магнити от дъното на реки и езера или на морския бряг. Особеното на този железен пясък е, че той съдържа ценни легиращи елементи като: кобалт, манган, хром и други, които придават ценни качества на острието.
Железния пясък се стопява в специални пещи и от него се получават слитъци, които се закопават продължително време в блатисти местности с киселинна почва. Киселините разяждат метала и отстраняват фосфора, сярата и други неблагородни съставки. След като суровината била готова започвал процесът на същинското коване. Да се изкове един меч не означава просто да се упражнява ръчна работа или занаятчийски труд; това е високо художествено творчество, граничещо със съвършенството. Самият процес на коване е един ритуал утвърдил се през вековете. Майсторът ковач ("катана-я" или "катана-кадзи"), бил длъжен няколко дни преди коването да почива и да се освободи от мирската суета. Към тавана на ковачницата се окачали дебели сламени въжета, които да преградят пътя на злите духове. Жена също не трябвало да пристъпя прага на ковачницата. Майсторът извършвал ритуалът "мисоги" - ритуално умиване с вода и свещенодействието можело да започне.
Мечът се кове и "дипли" от 16 до 20 пъти, като числото на слоевете в металното тесто често достига до 65000, а дебелината на слоя в готовото острие е 0,00002 мм, като при това слоевете запазват своята цялост. Преди последното коване във вътрешноста се поставя парче от по-меко желязо, което осигурява нужната еластичност на готовото острие.
След като мечът се закали в изворна вода и се заточи, той се полира ръчно от специален майстор на 15 вида точилни камъни. Обикновено шлифовчиците на мечове са шинтоиски свещеници и тази процедура се извършва зимно време, за да се предпази метала от корозия. Полировката на меча е толкова съвършена, че в повечето случаи при посичане, кръвта почти не се задържа по острието.
По-нататък мечът се предава на други майстори, които го окомплектовът напълно и той се отправя към своя притежател. В завършен вид японският мея представлява великолепно произведение на изкуството, в разкошно украсена ножница, с ръкохватка омотана в акулова кожа и шнурове, с ковани орнаменти и златни инкрустации той радва окото. Преди да бъде връчен на собственика, мечът се тествал (тамеши-кири) върху човешкитруп (най-често на екзекутирани престъпници или убити самураи), който трябвало да бъде разполовен в областта на гръдния кош. Добрият меч можел да разсече до 3 трупа поставени един върху друг, като за това разбира се бил необходим не само подходящ меч, но и здрава ръка. Мечът обикновено бил така остро наточван, че копринен плат подхвърлен върху острието му се разсичал под собствената си тежест. От късното средновековие са известни два меча; единият носи името "Посичащият коленете", а другия "Подрязващ брадата". Първият бил наречен така, защото бил толкова остър, че когато отсичал наведената напред глава на коленичил осъден, острието минавало толкова леко, че обикновено отсичало и коленете. С втория пък, когато отсичали на някого в бой главата, острието отрязвало и рядката брада!...
Оригинална цуба с висока художествена стойност; встрани има отвор за малкото ножче - кодзука.
Предпазител за ръката (цуба) от японски мечове - 18-19в.
След тестовете, резултатите се изписвали заедно с името на майстора върху тази част на меча, която влизала в дръжката.
Най важният процес при изработката на меча е методът на закаляване, което и досега представлява дълбока тайна. За да не стане острието крехко, отделните части на меча се закаляват при различен режим и затова се следи по цвета на нажежяваното желязо.Едва при достигане на нужния цвят се преминава към закаляване в специален продълговат съд пълен с чиста изворна вода. При дръжката цветът е зелен, в горната част виолетов, при върха небесно син, а самото острие трябва да е жълто. Изолацията на острието от останалата част се постига чрез намазване със специална глинена паста, която се очертавала с бамбуков писец. Тази линия на закалка в долната част на острието се нарича "якиба". Тя може да има различна форма: права линия, вълниста, на зиг-заг, като цветя и т.н. (общо около 26 типа). На границата между закалената и незакалената, при промяна на ъгъла се наблюдава характерно светене от кристализацията на стоманата - "ниой" и "ние", по което се определя качеството на оригиналните остриета. Това светене се появява само ако мечът е перфектно полиран.
Всички части на меча притежават специфични наименования и термини, които се използват от експертите (мекики) при оценка на меча. Тези експерти са съществували още през 14-15 век и са издавали специални сертификати за годността и стойността на мечовете.
Части и приспособления на японския меч и съвременни мечове за колекционери и практикуващи от толедска стомана.
Части и приспособления на японския меч и съвременни мечове за колекционери и практикуващи от толедска стомана.
Японските мечове, съгласно с тяхната дължина и предназначение се делят на няколко вида: дайто или одачи ("голям меч" до 1,3м.); тачи или катана (дълъг меч; в зависимост от окачването; около 1-1,05м.); вакизаши или кодачи (къс меч; около 72см.). От тях най-често се употребяват катана и вакизаши, които обикновено се изработват в комплект (дайшо). Тази стандартизация се установява в края на 15 век. Към допълнителните принадлежности на меча спадат мечовия нож, (козука), който се използвал в битка за мятане в цел и за маркировка на главите на убитите врагове на бойното поле; тук също спада мечовата игла (когай), която се използва за почистване на меча и за закачане на неприятелските глави на пояса. В горния си край "когай" има специално заоблено приспособление, с което самураят си почиствал ушите.
различни видове японски мечове и ножове:
- дайто ("голям меч")
- тачи и катана (дълги мечове)
- вакизаши (къс меч)
- танто и айкуши (ножове)
- дайшо (комплект от дълъг и къс меч)
По време на поход или в мирно време, ценните мечове се съханявали в специални кутии от дърво (катана зуцу) с кръгла форма или се държали на специална стойка (катана каке).
Кутия за пренасяне на катани и различни видове танто и айкуши.
Според самурайският кодекс "Бушидо", мечът на самурая е част от неговата душа. Най-голям позор за самурая било да загуби меча си. В такъв случай единствения изход бил да си направи сепуку (харакири).
Със самурайският меч е свързан цял комплекс от сложни правила на поведение и етикет. При визита, било задължително да се свали дългият меч и в коленен седеж (поза сейдза) да се постави отдясно, в знак на доверие към домакина. Ако гостът постявял своя меч отляво, това създавало напрежение и показвало, че гостът е нащрек. По време на разговора, мечовете се поставяли така, че ръкохватките да са обърнати към владелеца им, а мечът в ножницата към събес�
|
|
